Световната сладост – баклавата

�

През ХV в. Константинопол пада под напора на османските турци. На изток територията на новата държава включва асирийски обиталища и почти цялото Арменско царство. Още от VІІІ в. пр. Хр. асирийците, които тогава владеят земите между реките Тигър и Ефрат, пекат слоеве тесто с плънка от счукани ядки и мед между тях - първият предшественик на баклавата. Изкусителното лакомство бързо стига до султанския палат. За това помага и слухът, че 2 от съставките – орехите и медът, действат като афродизиаци. В готварска книга от XV в., запазена в музея на османските султани, има записка от времето на султан Фатих, че за пръв път баклавата е приготвена в неговия дворец през август 1456 г. Вкусният десерт така му се харесва, че оттогава той задължително се пече за всеки празник.

Но подправките за любимата султанска наслада са скъпи и баклавата се превръща в деликатес, а цената ѝ силно се повишава. Така се появява популярният днес в Турция израз „не съм достатъчно богат, за да ям баклава всеки ден“. И сега там тя си остава скъпо лакомство, затова например в хотелите тип all inclusive баклавата не влиза в менюто.

В ония далечни времена гръцките моряци и търговци скоро откриват прелестите на това печиво и го отнасят в Атина. Но хитроумните елини не просто го копират, а и го усъвършенстват. Най-големият им принос е изобретяването на способ за точене на изключително тънките кори, които те наричат „фило“, т. е. листо. По-късно технологията се разпространява из цял свят и от „фило“ се приготвят различни печива, сродни с баклавата – сладкишът „Наполеон“, щруделът и нашата баница.

С появата на новите кори баклавата бързо се разпространява и из съседни народи. Арменците ѝ прибавят канела и карамфил. Арабите я обогатяват с традиционните си подправки – розова вода и кардамон. Те ѝ дават и днешното име – арабската дума „baqlāwah“ означава „ядки“. В своята многовековна история баклавата става дори причина за междунационални конфликти.

Гърци и турци, оспорвайки си първенството в изобретяването ѝ, едва не стигат до бой. Започва се с това, че гръцките киприоти (общо название на жителите на Кипър) се заемат да раздават брошури, в които се твърди, че баклавата е национално блюдо. В отговор в много турски градове се организират протестни митинги. Събралите отстояват правото си да наричат Турция родина на баклавата. Стига се дотам, че проблемът да се решава на правителствено равнище.

Впрочем претенции за първенство могат да имат и иранците. Изкусителната сладост от векове има своя важна роля в сватбените им ритуали. Преди церемонията баклава по традиция пекат родителите на булката за семейството на жениха, за да покажат колко сладки ще са грижите на младата жена за съпруга ѝ.

И други народи настойчиво твърдят, че истинската рецепта на баклавата са измислили именно те. Сред претендентите са арменци, азърбайджанци, босненци и много други. Интересното е, че днес на сладкиша се радват не само в средиземноморските страни, но дори и в Испания, Швейцария, Великобритания и САЩ. Англичаните я правят с шоколад, а канадците добавят кленов сироп.

Каква е френската връзка? По времето на френската революция мосю Гийом, бивш главен сладкар на кралица Мария-Антоанета, попада като пленник в палата на султана. Макар и очарован от ориенталския сладкиш, мосю Гийом не се сдържа леко да го „поправи“. Той променя формата му, като измисля специална техника на нарязване и нагъване на корите. В чест на своя създател тази баклава се нарича френска или „френк баклавасъ“.

- Дживизли - тя се прави с орехови ядки.

- Шобиет - ще я познаете по формата ѝ на триъгълници, а плънката е с шам фъстъци и каймак.

- Фъстъклъ дюрюм - с фъстъци, във формата на тръбички или правоъгълници. Понякога я наричат и сарма баклава.

- Дворцова сарма-баклава - тя е кръгла, с орехи в плънката и поръската.

Същестуват около 100 вида турска баклава, които се правят с особено тънки кори. Майсторите ѝ използват огромни точилки, стигащи до 2-3 метра дължина. Те жонглират с тях не по-зле от циркови артисти, като с ловки движения навиват почти прозрачните кори. Различните творения имат често интересни и дори романтични имена: „завита чалма“, „султански дворец“, „женско коремче“, „славеево гнездо“...

У нас баклавата има почетно място на празничните трапези и се приготвя на триъгълници, квадрати, на парчета с форма на цвете или завита, която наричаме саралия. Правилното ѝ название е сарайли баклавата, наречена така, защото в миналото е приготвяна в сараите. Корите ѝ се точат много тънко, оставят се да съхнат и се пекат до златисто.

В търговищкото село Драгановец през септември има дори празник на баклавата. Местните хора приготвят сладкиша по най-различни начини, а рецептите се предават от майки на дъщери и от свекърви на снахи като ценно наследство.

Пригответе древната източна сладост с изтънчени добавки, така че да я превърнете в невероятно изкушение, което да развълнува душата и да зарадва стомаха.