Португалско приключение с каменна супа и зелено вино

От Татяна Карданова

Имам щастието да познавам отдавна родителите на моя домакин Пабло, който ме посреща в прохладния си дом в най-южния португалски град – Фару. Това толкова привлекателно за туристите място се оказва особено чаровно и съвсем не така голямо.

Имам щастието да познавам отдавна родителите на моя домакин Пабло, който ме посреща в прохладния си дом в най-южния португалски град – Фару. Това толкова привлекателно за туристите място се оказва особено чаровно и съвсем не така голямо. Градът е известен като център на провинция Алгарве – хълмиста територия, прорязана от плодовити низини, с топло море и чисти плажове, смятани за едни от най-красивите в света.

Всъщност запознанството ми с Алгарве започва още в самолета – заходът за кацане е над океана и гледките са наистина шикозни. На юг бреговата линия е доста разнообразна. В района на Фару обаче бреговете са плоски и с дълги песъчливи плажове. А ето го и самият град – в него и околностите му живеят повече от 60 хиляди души. Летището е второ по големина след това на Лисабон, тъй като поема огромния поток от туристи и курортисти, които през лятото пълнят плажовете на тази португалска провинция.

Вечерта настъпва с освежаващ повей от океана и с

АРОМАТИТЕ, КОИТО СЕ НОСЯТ ОТ КУХНЯТА НА ПАБЛО

Там Фиама, една достолепна местна матрона, е в своето малко кулинарно царство, решена да удиви гостенката с най-хубавото от местните ястия. През това време, както е прието тук, с Пабло отпиваме от прочутото зелено вино – то е идеално за горещите дни на лятото и в ресторантите се поднася като аперитив, докато се чака поръчката. Впрочем в него няма нищо „зелено“ - на цвят то е бяло или червено, но е наречено така, защото е „младо“. Наистина зелена е само супата „caldo verde, която в Северна Португалия готвят с листата на специален сорт зеле.  

Когато разговорът стига до кулинарните забележителности на страната, научавам от Пабло, че фирменият знак на слънчевия юг са плодовете на този регион, които често се оказват в ястията на местната кухня. Португалците не по-малко обичат и пресните зеленчуци, които понякога ядат сурови, просто за да утолят глада си. Освен като зеленчукови салати, те с удоволствие ги приготвят и задушени, варени или запечени с месо, риба и морски дарове. Зеленчуците са основата на различни блюда. Тук си спомням за нещо, което съм чувала в латиноамериканските сериали – фейжоада. Оказва се, че и в Португалия това насищащо и пикантно блюдо се състои основно от боб, месо и зеленчуци. Пабло ми разказва как го готвят у дома му – с четири вида меса: свински уши и крачета, сух колбас и пушена шунка, безразсъдно подправени, поне според мен, с много лют червен пипер и африканските чушчици-убийци пири-пири. Доматите, продължава той, също са доста популярни. Даже в кухните на много други страни „по португалски“ означава „с домати“.

Впрочем португалската кухня, както научавам по-късно, е

ПРЕКРАСНО СЪЧЕТАНИЕ НА АРАБСКИТЕ И ЕВРОПЕЙСКИТЕ КУЛИНАРНИ ТРАДИЦИИ

Своя отпечатък в местните рецепти безспорно са оставили и римляните, но не по-малко е въздействието на екзотичните подправки, които португалските мореплаватели докарват от Новия свят. Римляните научават тукашните хора да готвят с чесън, а арабите ги запознават с ориза, бадемите, лимоните, кайсиите и фурмите. И именно изобилно ползваните в ястията домати и чесън отличават португалската кухня от италианската, испанската и южнофренската.

Истинските гурмани, които пристигат тук, оценяват и местния царевичен хляб „broa de milho, който успешно гаси пожара в устата след като хапнат друга забележителност – пикантните колбаси чоризо. Разбира се, опитах ги и аз и искрено се заканих за вбъдеще

ДА СЕ ОТКАЖА ОТ КУЛИНАРНИЯ АВАНТЮРИЗЪМ

За сметка на това се влюбих в разкошотията на Фиама – свинско, задушено във вино с кориандър и кромид, гарнирано със стриди. Това ястие - Carne de Porco à Altenjana, е кулинарната емблема на друга южна провинция Алтенжу. Заедно с Алгарве това е най-живописната част на Португалия – из равнините тук растат коркови дъбове и се ширят маслинови и цитрусови плантации, а местните развъждат специална порода свине, която хранят с жълъди. Именно това е грухтящата основа на прочутото блюдо. В Централна Португалия пък се хвалят със своето млечно печено прасенце - Leitão Assado“, както и с една необикновена супа от хляб и морски дарове - „ Açorda de Mariscо“, чийто състав често зависи от това какво има под ръка готвачът. 

Впрочем като става дума за необикновени супи, сигурна съм, че за пръв път ще чуете и за сопа де педра - каменната супа. Нея за късмет ми поднесе отново Фиама. Според легендата бедна старица нямала с какво да нагости гладен пътник и той сложил в котлето да ври объл камък. Когато водата кипнала, пътникът посочил на старицата захвърлените край печката свински и пилешки крачета, парче говеждо, няколко зеленчука, сол и подправки и ги сложил в котлето. Получила се страхотна супичка. И до днес португалците слагат в нея специално избран красив камък и го сипват в порцията на почетния гост.

Всенародната гордост обаче е Bacalhau“ - древно ястие от сушена и солена треска, която се готви по най-различни начини. Съществува поверие, че португалците знаят толкова рецепти за него, колкото дни в годината има. Общото във всички тях все пак си остават броколито, царевицата, кромидът, чушките и карфиолът или грахът. Моят домакин ме уверява, че гореспоменатото бакаляу е измислено още по време на дългите плавания – моряците ловят треска, осоляват я и я сушат, а останалото е въпрос на въображение на корабния готвач.

Кулинарното ми приключение във Фару приключва с бадемовите бонбони „Дон Родриго“ и белите захарни топчета с бадемова плънка, които се наричат моргадо. Толкова ми харесват, че си замечтавам следващия път да прескоча до Синтра – казват, че в тоя „драматично красив“ град остава сърцето ти. С мен това със сигурност ще се случи, особено ако опитам шедьоврите на семейните сладкарнички, в които рецептите за вкуснотиите от векове се предават само на членове на семейството и само по женска линия.